„Глупост е да повтаряш едни и същи действия, да получаваш един и същи резултат и всеки път да очакваш нещо различно.“

Ако тази сентенция някога реши да си избере държава, в която да бъде доказана експериментално, трудно би намерила по-подходящо място от България. Тук имаме уникална традиция: периодично се появява човек, който обяснява, че всички преди него са били пълни некадърници, че държавата е в катастрофа, че народът е ограбен, че всичко може да бъде оправено и, най-важното, че той знае как. Следва буря от интервюта, лозунги, обещания и после идват изборите, народът гласува и героят получава своя шанс.

А след известно време резултатът, по една необяснима мистерия, отново е почти същият и тогава започва следващият сезон на същия сериал. Ново лице, нови обещания, нов спасител.

Само че този път имаме една малка подробност, която сякаш постоянно забравяме: предишният път също казвахме, че ще бъде различно.

Ние, българите, очевидно сме народ с огромна вяра. Проблемът е, че понякога вярата ни е насочена към най-неподходящото място... към думите на човек, който още не сме видели да свърши нещо, защото у нас има един необясним феномен. Човек може да няма нито един доказан резултат, но да има огромен кредит на доверие, ако говори достатъчно уверено. Може да не е построил нищо, но да обещава замъци. Да не е създал работни места, но да обещава икономически растеж. Да не е управлявал успешно дори собствената си фирма, но да обяснява с абсолютна увереност как ще управлява държава.

И колкото по-голямо е обещанието, толкова по-голяма понякога изглежда и надеждата.

Това вече не е политика, а почти религиозен ритуал. Чакаме месията, той идва, казва ни, че ще ни спаси, ние му вярваме, даваме му власт и после разбираме, че чудото се е оказало предизборен слоган. Но вместо да се запитаме дали сме избрали правилно, започваме да чакаме следващия месия.

Разбира се има и друг тип хора. Те са значително по-малко интересни за телевизионните студиа.

Те не крещят, не обещават златни планини, не обясняват ежедневно колко велики са и колко ужасни са всички останали... те просто работят. Създават предприятия, плащат заплати, строят, инвестират, отварят работни места. Правят нещо в своя град или село. Възстановяват сгради, развиват производство, създават технологии, подпомагат училища, читалища, спортни клубове, организират инициативи. Влагат собствени пари и собственото си време в мястото, където живеят.

Това са хората, които реално променят България.

И точно тук започва най-голямата ирония.

За човека, който работи и постига нещо, ние често намираме причина да бъдем подозрителни.

„Какво ли печели от това?“

„Сигурно има нещо.“

„Кой стои зад него?“

Но когато някой излезе пред камера и заяви, че ще „оправи държавата“, изведнъж подозрението ни изчезва. Забравяме да питаме кой е, какво е направил и защо трябва да му вярваме. Достатъчно е да говори убедително.

Изглежда, че в България резултатът поражда съмнение, а обещанието - доверие.

Представете си, че трябва да изберете строител за къщата си. Единият ви показва десет къщи, които е построил. Можете да ги видите, да влезете вътре, да поговорите със собствениците и да проверите дали покривите им текат. Другият идва с прекрасна презентация и казва: „Дайте ми парите и ще ви построя дворец.“

Кого бихте избрали?

Вероятно първия.

А защо, когато става дума за държавата, винаги правим точно обратното? Това е въпросът, който би трябвало да ни тревожи.

Държавата не е експериментална лаборатория, в която можем безкрайно да сменяме управленски екипи, защото всеки такъв експеримент струва пари, струва време, струва пропуснати възможности, струва човешки съдби, струва бъдещето на децата ни.

Именно затова трябва да спрем да избираме по шум и емоции.

Да избираме по доказателства. Не по това кой може да напълни площада, а кой може да покаже какво е построил. Не по това кой може да говори два часа без да си поеме въздух, а кой може да покаже резултати от последните десет години. Не по това кой най-добре описва проблемите, а кой е успял да реши поне един.

Защото да посочиш проблема не е особено сложно. България е пълна с проблеми и всеки човек с достъп до интернет може да ги изброи за пет минути.

Истинският въпрос е: какво направи след това?

И тук неизбежно се сещам за Христос и не защото политиците са светци. Те не са.

А защото в библейската история има един вечен човешки парадокс, който е много по-дълбок от всяка съвременна политика. Христос не убеждава хората с обещания. Той не казва: „Дайте ми власт и ще видите какво ще направя.“

Той върши дела.

Лекува болни, помага на хората, проявява милост, показва любов, прощава и хората виждат тези дела, но въпреки това обществото не го приема. Накрая същите хора, които са видели делата, избират да го разпнат.

Това е може би една от най-болезнените истини за човека, често тълпата не следва този, който прави добро, а този, който говори най-силно.

Може би затова човекът, който наистина иска да направи България най-доброто място за живот, не трябва да бъде оценяван по това колко добре продава мечтата си.

Трябва да бъде оценяван по това колко от нея вече е превърнал в реалност.

Може би ние като общество трябва да променим един много прост навик. Следващия път, когато някой се появи и ни каже, че ще направи България богата, справедлива, модерна и просперираща, нека просто попитаме:

„Покажи ми, какво си направил досега.“

Не обяснявай.

Покажи.

Покажи какво си построил, какво си създал, какво си променил, кому си помогнал, какъв резултат си оставил след себе си.

Може би тогава ще започнем да разбираме една проста истина:

Политиката не би трябвало да бъде конкурс за най-добър оратор.

Тя трябва да бъде конкурс за доверие между граждани и хора, които са доказали, че могат да носят отговорност, защото България няма нужда от поредния фалшив герой, който ще ни обясни колко велики неща ще направи.

България има нужда от хора, които вече са започнали да ги правят.

И ако някога се чудим защо държавата ни изглежда по същия начин след поредния „исторически“ избор, може би отговорът няма да е толкова сложен.

Може би просто сме натиснали същите бутони и сме очаквали нещо различно.

И тогава старата сентенция отново ще се окаже права:

Глупост е да повтаряш едни и същи действия, да получаваш един и същи резултат и всеки път да очакваш нещо различно.