Докато България беше на море, Министерството на образованието, под ръководтвото на Прогресивна България, предложи нов начин за проследяване на развитието на децата. Не, това не е конспирация, написано е черно на бяло в проекта на МОН.

И точно затова думите на г-жа Красимира Катинчарова от ПП „Величие” заслужават внимание.

Тя се обърна не към политиците, а към хората, които първи ще трябва да изпълняват новите правила - учителите и възпитателите в детските градини.

И зададе въпрос, който Министерството на образованието дължи на всички родители:

Какво точно започваме да записваме за нашите деца и кой ще има достъп до тази информация?

Защото зад бюрократичната формулировка „единен национален инструментариум за проследяване на развитието“ стои нещо съвсем конкретно.

МОН предлага развитието на детето да бъде проследявано по шест области:

двигателно развитие, фина моторика, приложни умения от всекидневието, познавателно развитие, езиково развитие... социално-емоционално развитие.

И това няма да остане само в бележника на учителя.

Според публикувания проект резултатите ще се отразяват в Националната електронна информационна система за предучилищното и училищното образование - НЕИСПУО.

Тук вече трябва да спрем за момент.

Защото когато става дума за нашите деца, думата „данни“ не е технически термин. Това е информация за конкретно човешко същество. Как се развива, как общува, как се държи, какви умения показва, къде има затруднения и... как се развива неговото социално-емоционално поведение.

И кой ще го оценява?

МОН представя идеята като начин да се откриват по-рано евентуални затруднения и да се оказва навременна подкрепа. Това само по себе си звучи разумно.

Няма нищо лошо в това едно дете да получи навременна помощ, ако действително има нужда от нея.

Проблемът започва с другия въпрос:

Къде свършва педагогическото наблюдение и къде започва психологическото профилиране?

Защото когато започнем да описваме социално-емоционалното развитие на едно дете по единна национална методика и резултатът бъде записан в национална информационна система, вече не говорим просто за личните впечатления на една учителка. Говорим за структурирана информация, която влиза в официалната образователна система.

И тук г-жа Красимира Катинчарова задава напълно резонен въпрос:

Кой носи отговорността, ако оценката е грешна?

Защото детето не е таблица в Excel. Днес то може да е мълчаливо, защото е уморено. Утре може да е агресивно, защото вкъщи се е случило нещо. Днес може да не иска да говори. Утре може да не спре да говори.

А една отметка в система има неприятното свойство да изглежда много по-обективна, отколкото всъщност е.

Системата още не съществува като задължително правило

Към 7 септември 2026 г. става дума за проект.

Общественото обсъждане продължава до 9 септември и окончателният текст може да бъде променен. Тоест още има време за въпроси. И точно затова е странно колко малко обществено внимание получава темата, защото според проекта новият ред трябва да започне поетапно още от учебната 2026/2027 г. - първоначално за първа и четвърта възрастова група, а след това и за останалите.

С други думи:

Това не е разговор за някакво далечно бъдеще.

Това е разговор за правилата, по които може да започне да се работи още тази учебна година.

А най-важният въпрос е какво ще остане след детската градина

Според анализа на проекта резултатите ще се отразяват не само в дневника на групата, но и в личното образователно дело и удостоверението за задължително предучилищно образование.

А личното образователно дело в НЕИСПУО по действащия ред се съхранява 50 години.

Петдесет. Не пет. Не десет. Петдесет години.

Това означава нещо много просто:

когато държавата създава цифров запис, трябва предварително да е пределно ясно какво точно съдържа той, кой може да го вижда, кога може да бъде коригиран и при какви условия може да бъде заличен.

Това не е истерия.

Това е нормален въпрос за всяка съвременна дигитална държава.

Катинчарова поставя и още един проблем - учителят

И тук критиката ѝ заслужава особенно внимание. Учителят е човекът, който ежедневно наблюдава детето, но учителят не е клиничен психолог, не е психиатър, не е диагностик.

И затова въпросът не е дали учителят трябва да наблюдава децата. Разбира се, че трябва.

Въпросът е:

Каква тежест ще има неговото наблюдение, когато бъде превърнато в стандартизиран цифров резултат?

И още:

Какво обучение ще получи учителят?

Какви са границите на неговата отговорност?

Как се процедира при грешна оценка?

Как родителят оспорва информацията?

Кой я коригира?

Има ли процедура за заличаване на погрешно въведена информация?

Това са въпросите, които трябва да бъдат зададени преди, а не след като системата вече работи.

Има и още една важна подробност

МОН казва, че новият инструментариум има за цел да подпомага професионалната преценка на учителя, а не да я замества.

Но тогава възниква следният въпрос:

Ако инструментът не замества учителя, защо резултатите му трябва да се превръщат в официални цифрови записи в националната информационна система?

И ако учителят остава крайният професионален фактор, какви гаранции има, че неговата преценка няма постепенно да бъде заменена от чеклисти, алгоритми и стандартизирани показатели?

Защото историята на всяка бюрокрация е една и съща:

Първо системата казва: „Ние само ще ви помагаме.” След това: „Нека всички използваме един и същ формуляр.“

Затова въпросите на Катинчарова не трябва да бъдат замитани като „политическа атака“

Може да харесвате Красимира Катинчарова, може да не я харесвате. Може да сте избирател на „Величие”, може да сте техен политически противник. Всичко това е напълно ирелевантно, защото този въпрос не принадлежи на една партия.

Той принадлежи на родителите.

И на учителите, защото именно те трябва да работят с тази система. И затова преди Министерството да въведе още една „реформа“, би било прекрасно този път да не се започва с лозунги за модернизация.

Нека започнем с отговори.

Какви точно данни ще се събират?

Кой ги въвежда?

Кой ги вижда?

Колко време ги съхранява?

Как родителят може да ги оспори?

Как се коригират грешки?

Как се предотвратява превръщането на педагогическо наблюдение в етикет?

И най-важният въпрос:

Когато става дума за едно дете, кое е по-важно - удобството на системата или правото на детето да не бъде превръщано в досие?

Защото детето няма възможност да подпише съгласие за това как ще бъде описвано.

Няма възможност да възрази, няма възможност да каже:

„Тази оценка не ме описва правилно.“

Това могат да направят само възрастните около него и точно затова сега е моментът да го направят. Не след пет години, не след първия скандал, не след първото съдебно дело.

Сега.

Защото към днешна дата наредбата още е проект, а проектите могат да бъдат променяни.

След 9 септември може да бъде късно за въпроси.

И може би точно затова думите на г-жа Красимира Катинчарова трябва да бъдат чути.

Някои от въпросите ѝ са прекалено важни, за да бъдат оставени без отговор.

Когато държавата започва да записва как се развива едно дете, обществото има право да знае кой държи химикала.