Има нещо почти сюрреалистично в тези снимки.

Бойко Борисов и Кирил Петков.

Хора, които години наред ни биват представяни като политически противници. Едните срещу другите. ГЕРБ срещу ПП-ДБ. „Моделът“ срещу „промяната“. Обвинения, декларации, скандали, протести, телевизионни студиа. И ето ги сега.

Един до друг. Усмихнати. Разговарят. Ръкуват се.

И това всъщност е най-интересното от посрещането на тленните останки на цар Самуил.

Не церемонията, а... снимките.

Защото снимките понякога са по-честни от политическите речи.

Бойко Борисов, Кирил Петков, Асен Василев, Николай Денков, Сергей Станишев и още цялата пъстра политическа сцена на България.

А през останалото време?

През останалото време българинът гледа как едните обвиняват другите, че са „статуквото“.

После другите обвиняват първите, че са „разрушители“.

Едните са „леви”, другите са „десни“. Едните са „евроатлантици”, другите са „националисти“. Едните са „промяната”, другите са „старите” и накрая... всички се оказват усмихнати, като от сериала „Приятели”.

Е, чудесно.

Само че човек започва да се пита:

Защо когато става дума за власт, всички са способни да намерят път един към друг?

ГЕРБ, ПП-ДБ, ДПС, АПС, „Възраждане”, „Прогресивна България“ и зад тях... една и съща държава, една и съща администрация, едни и същи обществени поръчки, едни и същи институции и един и същи ограбен български данъкоплатец.

Само телевизионният декор се сменя.

И тук идва големият въпрос.

Има ли изобщо ляво и дясно в България?

Или има власт и опозиция, докато не дойде моментът властта да стане обща и да се „раздели баницата”?

Защото българинът отдавна е научен да гледа политиката като футболен мач и докато ние се караме кой е по-големият враг, политическата класа продължава да управлява държавата.

А обикновеният човек?

Той няма парламентарна трибуна, няма пресцентър, няма депутати, които да го защитават.

Той има ипотека, има сметки, има бизнес рекетиран от държавни бухалки, има...

деца.

И понякога има единствено желание те да останат в България. Само че... децата му заминават, защото младият човек вижда перспектива някъде другаде.

Тук твърде често вижда връзки, администрация, зависимости и врати, които се отварят според това кого познаваш.

И докато това се случва, политиците продължават да ни продават най-стария номер:

„Ние сме различни.“

Наистина ли?

Ако сте непримирими врагове, защо след всеки избор започват преговорите?

Ако едните са „мафията“, а другите са „спасението“, защо политическата система продължава да произвежда едно и също?

Гледайте не само какво казват политиците. Гледайте какво правят.

Самуил ни даде една невероятна картина.

Хора, които ни убеждават, че са непримирими политически противници, стоят рамо до рамо.

Може би точно така трябва да бъде.

Само че ако могат да се обединят около мъртвия цар,

защо не могат да се обединят около живия българин?

Защо могат да се ръкуват на площада, а не могат да се ръкуват заради предприемача, който институциите мачкат?

Защо могат да застанат един до друг за една историческа церемония, а не могат да застанат един до друг заради младите хора, които напускат страната?

Защо могат да намерят общ език за камерите, а не могат да намерят общ език за България?

Ето това е въпросът, който снимките от посрещането на цар Самуил оставят.

И може би този път не трябва да гледаме политиците.

Трябва да погледнем собствения си живот.

Защото политиците могат да сменят партиите, могат да сменят коалициите, могат да сменят лозунгите, могат да се карат сутрин и да се ръкуват следобед.

Но България е една.

И докато ние се оставяме да ни лъжат с красиви обещания и се караме кой от тях е „добрият“,

те продължават да играят своята игра.

А българинът?

Българинът продължава да плаща цената.