ДОКАТО ЕВРОПА ПРОТЕСТИРА, БЪЛГАРИЯ СПИ!
Когато дори богатите европейци вече не издържат, какво чакаме ние?
В петък Италия излезе на улицата. Над 1,5 милиона души според организаторите се включиха в националните протести и стачки. Рим, Болоня и десетки други градове станаха сцена на недоволство срещу високите разходи за живот, политиката на правителството, военните бюджети и недостатъчните инвестиции в образование и социална сигурност.
И нека се замислим за нещо. Това не е България. Това е Италия, държава с икономика, жизнен стандарт и доходи, за които милиони българи могат само да мечтаят. Но и там хората вече задават неудобни въпроси.
Защо животът става все по-скъп? Защо парите за оръжия се намират толкова лесно, а средствата за образование, здравеопазване и достойни доходи все не достигат? И накъде всъщност води европейската политика?
Младите италианци не искат бъдещето им да бъде сведено до работа, сметки, кредити и страх от утрешния ден, работниците не искат инфлацията да изяжда заплатите им, студентите не искат държавата да говори за европейски ценности, докато възможността за нормален живот става все по-недостъпна.
А сега да погледнем България!
Ние имаме по-ниски доходи, по-тежки социални проблеми, демографска катастрофа, обезлюдени региони, недостъпно здравеопазване за мнозина и цени, които все по-трудно съответстват на възможностите на обикновения човек.
И какво правим? Спорим кой политик е по-добър, кой кого е предал и кой ще заеме следващото кресло. Междувременно продължаваме да плащаме сметките, да теглим кредитите и да се чудим как да изкараме до следващата заплата.
Не трябва ли поне да си зададем въпроса защо общества с по-висок стандарт от нашия вече изискват промяна в икономическите и социалните приоритети на Европа, докато в България недоволството рядко се превръща в последователен граждански натиск.
Брюксел не е непогрешим, европейската политика не е свещена книга, а членството в Европейския съюз не означава, че трябва да приемаме всяко решение без въпроси и без критика.
Имаме ли смелостта да попиташ къде отиват парите ни, кой определя приоритетите и защо нашето семейство трябва да плаща цената на решения, върху които няма усещането, че има влияние?
Ако италианците, французите, германците и младите хора в десетки европейски градове вече изискват от своите правителства да променят курса, защо ние, които имаме още повече причини за недоволство, продължаваме да мълчим?










































Коментари