Има една фраза, която отеква из коридорите на властта сухо, скучно и най-вече... напълно “законно“. Изричат я чиновници, които избягват да те гледат в очите. Подписват я кметове, загрижени единствено за следващия си мандат. Прокарват я политици, чиято визия за бъдещето се изчерпва с дебелината на личния им портфейл.

Фразата е кратка: “Обект с отпаднала необходимост.“

Звучи безобидно, нали? Сякаш говорим за купчина стари вестници за изхвърляне, но зад този удобен бюрократичен параван се крие едно от най-големите предателства към поколения българи. Тази формулировка е тихата присъда над всичко, което сме създали като общество.

Защото това, което днес с лека ръка зачеркват като “излишно“, не е паднало от небето. То е градено с десетилетия труд, с лишенията на родителите ни, с вярата на стотици хиляди хора, че градят държава. Фабриките, в които кипеше живот, училищата, пълни с детски глъч, почивните бази, лагерите, военните поделения, това не бяха просто сгради, това беше основата. Днес тази основа се кърти и разпродава на парче и не защото вече не ни трябва, а защото стана твърде удобно да бъде приватизирана.

Технологията на разпада

Сценарият е болезнено познат и се повтаря до съвършенство. Първо оставят обекта да замре. Спират поддръжката, обръщат глава на другата страна, докато покривът пропадне, а прозорците зенат счупени. После, когато сградата заприлича на декор от постапокалиптичен филм, вдигат рамене и казват: “Вижте, това е опасно. Нерентабилно е. Необходимостта от него е отпаднала.“ Накрая идва търгът. Имотът се продава за жълти стотинки на поредния “свой човек“, на цена, която често не покрива дори стойността на земята под основите, а ние просто стоим отстрани и гледаме как историята ни се превръща в частни паркинги, логистични складове и затворени комплекси.

Наематели в собствената си държава

Истинската трагедия обаче не е в това кой е прибрал комисионната. Най-страшният въпрос е друг: какво оставяме на децата си?

Когато превърнеш селското училище в офис, а детския лагер в частен хотел, ти не просто ликвидираш активи. Ти продаваш утрешния ден. Отнемаш на следващото поколение възможността да създава и да надгражда. Обрязваш крилете им, обричайки ги да живеят като наематели в собствената си родина. Държава, която вече не притежава нищо, защото всичко е било обявено за “необходимо“ да бъде продадено.

Законът като смокинов лист

И не се заблуждавайте, всичко е “законно“. Документите са изрядни, подписите са налице, но закон, лишен от морал, е просто узаконен грабеж. Когато процедурите се използват като щит за прикриване на безотговорността, това вече не е управление, а ликвидация.

Да, със сигурност има случаи, в които държавата трябва да се освободи от даден имот. Но това се прави с визия. С мисъл за развитие, а не за бърза печалба. У нас “отпадналата необходимост“ е само параван, прикриващ пълната липса на грижа за общото и неприкритата, първична алчност.

Докато преглъщаме това с примирение, докато кимаме апатично, когато поредното “наше“ изчезне зад частна ограда, ние ставаме съучастници. Спасението няма да дойде от нови регулации или поредните хартиени поправки. То се крие в нашата непримиримост. В смелостта да сочим с пръст, да питаме и да търсим сметка.

Защото ако продължаваме да мълчим, утре някой костюмиран чиновник може да обяви и самия "обществен интерес“ за отпаднала необходимост. И тогава наистина ще остане само тишината на една окончателно разпродадена държава.

Нека не позволяваме това да бъде наследството за децата ни.