Има една стара българска поговорка: „Нов бардак със стари ..... не се прави.”, но очевидно в българската политика има друга версия:

Новото правителство може да бъде напълно ново, стига старите зависимости да останат.

Неотдавна една новина премина някак си тихомълком в медийното пространство.

Министър-председателят Румен Радев разговаря с президента на фондация „Америка за България“ Нанси Шилър. Бяха обсъждани културното наследство, образованието, науката, високите технологии, споменаха Епископската базилика на Филипопол и къщата-музей на Иван Вазов.

Всичко звучи прекрасно. Кой би бил против възстановяването на българското културно наследство, кой би бил против науката, кой би бил против доброто образование?

Но нека за момент спрем да слушаме думите и да погледнем структурата на отношенията, защото понякога най-важното в една политическа новина не е казаното пред камерите, а това кой седи от другата страна на масата.

„Америка за България“ не е просто дарител за реставрация

Фондация „Америка за България“ работи в България от 2009 г. По собствените ѝ данни тя има четири основни направления: бизнес и технологии, развитие на човешкия капитал, благоприятна бизнес среда и културно-исторически туризъм. Фондацията определя като свои партньори компании, институции, университети, училища, библиотеки, театри, музеи, неправителствени организации и други.

И тук... вече става интересно, защото това означава, че говорим не просто за някой, който дарява пари за реставрация на една сграда, а говорим за организация, която в продължение на години финансира образование, медии, журналистика, граждански организации, култура, наука и институции.

Самата фондация посочва, че от създаването си е предоставила над 200 милиона долара за повече от 800 проекта и точно тук... трябва да започне разговорът.

Кой финансира хората, които ни обясняват какво е важно?

Един от най-чувствителните въпроси е този за медиите. Фондацията сама признава, че подкрепя проекти, свързани с независимата журналистика и развитието на журналистическия потенциал. Това само по себе си не е незаконно, не е и доказателство за контрол, но нека зададем един съвсем нормален въпрос:

Ако една и съща външна фондация години наред финансира журналистически програми, медии и организации, не е ли разумно обществото да знае как това финансиране влияе върху медийната среда?

Не дали влияе, а как влияе, защото зависимостта невинаги изглежда като телефонно обаждане. Понякога зависимостта изглежда много по-елегантно. Като грант, като обучение, като конференция, като журналистическа програма, като проект за „медийна грамотност”, като финансиране за „борба с дезинформацията“. И въпросът не е дали конкретният журналист е купен, въпросът е много по-дълбок:

Кой определя кои теми заслужават финансиране, кои организации получават ресурс и кои идеи получават институционална видимост?

И тук идва един доста неудобен факт

През годините са публично посочвани значителни грантове към „Икономедиа“ - издател на „Капитал“ и „Дневник” и зад които стои Иво Прокопиев.

В публикации, цитиращи данни, представени от адвокат Росен Рашков, се посочва сума от 8 310 510 лева по различни проекти. Същата цифра е цитирана и от Съюза на българските журналисти.

Тези грантове не доказват, че „Америка за България“ диктува редакционната политика на тези медии и фондацията категорично отхвърля подобни твърдения, като заявява, че не влияе върху гледната точка на своите бенефициенти.

Добре, но тогава остава един напълно легитимен въпрос:

Как изглежда независимостта, когато значителен финансов ресурс идва от организация, която едновременно подкрепя журналистика, образование, граждански организации и институции?

А образованието?

Тук картината става още по-интересна. Фондация „Заедно в час“ например е създадена по инициатива и с финансовата подкрепа на „Америка за България“. Самата организация посочва, че фондацията е финансирала създаването ѝ и продължава да я подкрепя.

В публичния регистър на проектите си „Америка за България“ посочва например 3 269 140 лева за проекта „Прилагане на програма Teach for All в България“ през периода 2010-2013 г.

Отново, това не доказва, че някой „унищожава българското образование”, но има нещо, което не бива да пропускаме.

Когато частна чуждестранна фондация системно инвестира в образователни модели, тя не инвестира само в тухли и чинове.

Тя инвестира в идеи, в методологии, в учители, в учебни практики, в представи за това как трябва да изглежда съвременното образование.

А сега идва Румен Радев

И точно тук се появява големият парадокс. „Прогресивна България“ дойде с обещанието да бъде различна, да демонтира стария модел, да сложи край на политическата зависимост.

Представиха като свой приоритет „демонтажа на олигархичния модел“.

И какво виждаме няколко месеца по-късно?

Не демонтаж на стария модел, а среща с едни от същите институционални и обществени мрежи, които са били част от българския обществен живот през последните години.

И това е моментът, в който човек може да се запита:

Наистина ли имаме нова власт?

Или просто имаме нови лица, които са влезли през старите врати?

Най-интересното...

В прессъобщението на Министерски съвет се казва, че представителите на „Америка за България“ са поставили въпроси, свързани с правната рамка, регулираща дейността на неправителствените организации.

Замислете се.

Американска фондация се среща с българския министър-председател, обсъждат се НПО, обсъждат се образование, обсъждат се култура, обсъждат се наука и технологии.

И това се случва при правителство, което дойде с обещание за нов модел.

Разбира се, няма нищо незаконно в подобна среща, но има нещо друго, има достатъчно факти, за да зададем въпроса.

Кой всъщност определя дневния ред?

Това е въпросът, който хората почти никога не задават. Ние спорим дали даден политик е добър или лош, дали е от ГЕРБ, от ПП-ДБ или ДПС, дали е от „Прогресивна България“.

Но много рядко питаме:

Кой финансира екосистемата около политиката? Кой финансира журналистите? Кой финансира анализаторите? Кой финансира образователните програми? Кой финансира гражданските организации? Кой финансира културните инициативи? Кой определя критериите? Кой избира проектите? Кой решава кое е „прогресивно“, кое е „демократично“, кое е „модерно“ и кое е „дезинформация“?

Защото властта невинаги идва от министерските кресла, много често властта се упражнява чрез финансиране.

И тук „Прогресивна България“ има проблем

Не защото Румен Радев се е срещнал с Нанси Шилър. Това само по себе си е нормална дипломатическа и обществена комуникация.

Проблемът е политическият символ. „Прогресивна България“ обещаваше да бъде нещо различно, а първите сигнали показват не революция, а продължение, същото финасиране, същите неправителствени мрежи, същите обществени посредници, същите концепции... СЪЩАТА СИСТЕМА.

Тогава човек неизбежно започва да се пита:

Ами ако „новата власт“ всъщност не променя системата, а просто се интегрира в нея?

България няма нужда от чуждестранен модел

И тук е важно да кажем нещо. Това не е аргумент срещу Америка, не е аргумент и за Русия, не е аргумент срещу фондации, не е аргумент срещу дарителството. Ако американски граждани искат да финансират възстановяването на Епископската базилика - прекрасно, ако искат да подкрепят български учени - прекрасно, ако искат да помогнат на български деца - още по-добре, но... има една граница.

Българската държава трябва да може сама да финансира собствената си култура, образование, наука и журналистика.

Защото държава, която не може да издържа собствената си културна памет, рано или късно започва да я получава на кредит.

А кредитът винаги има условия. Понякога те са написани в договора, понякога са написани в критериите за гранта, а понякога просто се превръщат в това, което обществото постепенно започва да смята за „нормално“.

И когато една нова политическа сила дойде на власт с обещанието да разруши стария модел, но първите ѝ стъпки започват с разговор със същите влиятелни мрежи, които са участвали в изграждането на този модел, имаме право да зададем най-простия въпрос:

Какво точно е новото?