Как е възможно държава, която е на дъното на Европейския съюз по БВП на човек, най-бедната в ЕС, да плаща на един депутат възнаграждение, равняващо се на повече от шест минимални заплати?

Цифрите са достатъчно неудобни и не се нуждаят от украса.

По данни на Eurostat за 2025 г. България е заедно с Гърция на последното място в ЕС по БВП на човек, на 32% под средното европейско равнище.

А сега погледнете другата страна на уравнението.

Според публикуваното сравнение на депутатските възнаграждения и минималните заплати България е втора сред 22 държави от ЕС с национална минимална заплата по съотношението между депутатска и минимална заплата.

За 2025 г. депутатско възнаграждение е 3 548 евро срещу 551 евро минимална заплата.

6,44 минимални заплати.

Само Естония е пред нас - 7,04.

И тук вече започва истинският разговор.

България е последна по икономическо производство на човек, но когато стане дума за отношението между възнаграждението на политическия елит и минималното възнаграждение на работещия човек, изведнъж се оказваме почти на върха.

Две Българии

Има една България, в която човек става сутрин, отива на работа, плаща ток, вода, гориво, храна, данъци, осигуровки, кредит и накрая се чуди какво е останало.

И има друга България.

Там минималната заплата е 551 евро по данните, използвани в сравнението за 2025 г., докато депутатското възнаграждение е 3 548 евро.

Разликата не е просто в размера, разликата е в системата, защото депутатската заплата не се определя от това дали един български работник може да си позволи нормален живот.

Не се определя от това дали малката фирма в Хасково, Сливен, Видин или Добрич ще оцелее още една година.

Не се определя от това дали младото семейство ще може да купи жилище и не се определя от това дали държавата е създала условия за производство, инвестиции и нормално платен труд.

Тя е част от политическата система.

И точно затова въпросът е неизбежен:

Защо системата възнаграждава толкова по-щедро онези, които я управляват, отколкото онези, които я издържат?

А сега добавете и дълга

Тук картината става още по-интересна.

Приетият бюджет за 2026 г. предвижда ново държавно финансиране до 10,1 млрд. евро, като прогнозираният държавен дълг достига 37,7 млрд. евро, или 30,1% от БВП.

Да, България все още е с нисък дълг спрямо много други европейски държави, но има и друг факт, който не трябва да бъде заметен под килима: между първото тримесечие на 2025 г. и първото тримесечие на 2026 г. съотношението на българския държавен дълг към БВП се е увеличило с 4,8 процентни пункта - един от най-големите ръстове в ЕС за този период. В края на първото тримесечие на 2026 г. той е 28,5% от БВП.

Така че спорът не трябва да бъде:

„България има ли нисък дълг?”, а „За какво вземаме нов дълг и какво получава българската икономика срещу него?“

Ако държавата вземе 10 милиарда и с тях създаде инфраструктура, производство, енергетика, технологии, индустриални зони, образование и условия за частни инвестиции, които генерират бъдещи приходи - това ще бъде прекрасно и икономически обосновано.

Но ако дългът просто поддържа огромни текущи разходи, запушва дупки и отлага проблемите за следващото правителство, тогава сметката накрая пристига при гражданина.

С лихва.

Политиците не са проблемът, защото получават високи заплати

Няма нищо скандално в това депутатът да получава достойно възнаграждение.

Проблемът започва, когато държавата не успява да осигури достоен стандарт на живот за огромна част от собственото си население, докато съотношението между политическото възнаграждение и минималното възнаграждение остава толкова високо.

Тогава общественият въпрос вече не е:

„Много ли взема депутатът?”, а „Защо толкова малко взема работещият човек?“

И още по-важното:

„Защо икономиката ни не позволява заплатите да растат чрез производство и инвестиции, вместо чрез административно увеличаване на минималната заплата?“

Това е въпросът, който управляващите трябва да чуят.

България не е бедна

България не е бедна на предприемчиви хора, не е бедна на природни ресурси, не е бедна на таланти.

Това, което очевидно не достига, е политическа способност да превърнем тези предимства в икономическо богатство. И докато това не се случи, можем да сменяме партии, лозунги и лица до безкрай, можем да обещаваме „нова прогресивна България”, можем да говорим за „край на стария модел”, можем да обясняваме колко сме различни от предишните, но ако резултатът продължава да бъде:

ниски доходи, ниска производителност, недостатъчно инвестиции, бюджетен дефицит, нов дълг, нови разходи и пак нов дълг, то тогава какво точно е променено?

И най-неудобният въпрос остава.

Как така най-бедната икономика в Европейския съюз успява да поддържа едно от най-високите съотношения между депутатска и минимална заплата?

Това не е въпрос към „предишните”, не е и към „следващите”, това е въпрос към тези, които днес държат властта.

Защото когато държавата взема нови милиарди назаем, а гражданите продължават да живеят с доходи далеч под европейските, обществото има право да попита:

Къде е икономическият план?

Къде са инвестициите?

Къде е производството?

Къде е растежът на доходите?

И най-вече:

Кога България ще започне да произвежда богатство, вместо просто да произвежда бюджети, дългове и обещания, защото сметката я плаща човекът с минималната заплата.