Има новини, които не трябва да бъдат удобни. Има въпроси, които не трябва да бъдат задавани само когато са безопасни. И има моменти, в които журналистиката трябва да спре за малко телевизионния шум, да остави партийните лозунги настрана и да попита:

Какво, по дяволите, се случва тук?

През април 2026 г. Ивелин Михайлов – кандидат за Президент на България сега - се подложи на полиграфско изследване за твърденията си относно лидера на „Възраждане“ Костадин Костадинов и твърдението, че той е получавал значителни суми от лица, свързвани с Бойко Борисов и ГЕРБ. В публикувания доклад от детектора на лъжата заключението е, че Михайлов не лъже по този въпрос. В документа дори е описано конкретното твърдение за суми от СТОТИЦИ ХИЛЯДИ лева през 2021 г., последвани от по-големи суми, и мястото, където това се е случило.

Именно затова въпросът към така наречените „национални“ медии и „свободни“ журналисти става още по-неудобен.

Защо никой не разследва? Защо никой не пита? Защо мълчат?

Не „кой е прав“, не „Величие или Възраждане“, не „харесваме ли Ивелин Михайлов“.

А най-простото:

Има ли данни зад това твърдение и би ли застанал и Костадинов пред полиграфа?

Ако един политик публично заяви, че е станал свидетел на предаване на милиони между политически лица и хора, близки до друга политическа сила, това би трябвало да е сериозен журналистически сигнал.

А ако същият политик - Ивелин Михайлов - впоследствие се подложи доброволно на полиграф и публикува резултатите, това би трябвало да е повод журналистите да зададат още повече въпроси. Във всяка една нормална държава, това би предизвикало огромен скандал и база за разследване от институциите.

НО В БЪЛГАРИЯ... тук започва истинският проблем.

Една огромна журналистическа дупка.

Къде е разследването? Къде са въпросите? Къде е Костадин Костадинов?

Къде са журналистите от БТВ, от НОВА, от БНТ, къде са Карбовски и Дачков, които иначе с часове могат да обсъждат кой политик какво е казал във Фейсбук?

Къде са „свободните медии“, когато някой хвърля твърдение за милиони в политиката?

Тук не става въпрос да вярваме на Ивелин Михайлов.

Става въпрос да проверим казаното от Ивелин Михайлов и потвърдено от полиграфа.

Това е огромната разлика между журналистиката и удобното партийно говорене.

Ако Михайлов лъже - докажете го.

Ако Костадинов не е получавал тези пари – нека го заяви пред детектор на лъжата.

Задайте своите въпроси и настоявайте за отговори.

Това е журналистика, а не мълчанието и удобното подминаване. Не превръщането на политическия конфликт в телевизионен цирк, защото има нещо много по-интересно от самия полиграф.

Има институционална и медийна реакция, или... липсата на такава.

Когато човек твърди, че е видял политик да получава милиони, нормалната реакция на една функционираща демокрация би трябвало да бъде:

„Покажи какво знаеш. Къде? Кога? Кои са хората? Има ли записи? Кои други лица са присъствали?“

А не:

ТИШИНА.

Защото когато медиите решат кои обвинения заслужават разследване и кои могат просто да бъдат оставени да умрат в информационния поток, те вече не просто отразяват политиката.

Те започват да определят кои въпроси изобщо могат да съществуват в публичното пространство и тогава идва онзи неудобен въпрос, който никой не обича:

Кой с кого играе?

Защо уж политически противници като Борисов и Костадинов, които иначе се нападат ежедневно, понякога изглеждат странно еднакво заинтересовани от това определени теми да не бъдат развивани?

Защо едни обвинения получават дни телевизионно време, а други изчезват за 24 часа?

Защо едни политици са подлагани на микроскоп, а други могат да бъдат обвинени публично в нещо толкова сериозно и реакцията да бъде почти нулева?

Явно така се разбира свободата на словото в „завладяна държава“.

Дали селективното мълчание не е един от симптомите на система, в която политическите и медийните интереси са започнали да се преплитат твърде плътно.

И тук идва най-важното.

Ако твърдението на Михайлов е невярно, разследвайте го и го опровергайте.

НО АКО Е ВЯРНО???

И в двата случая обществото печели.

В България вече сме свикнали с една странна форма на публичен живот:

разследващата журналистика е такава, докато не стигне до „нашите хора“, а свободата на словото е свещена, докато някой не каже нещо, което нарушава нечий комфорт.

А когато се появи човек, който казва: „Аз видях.“ и после доброволно застава пред полиграфа и казва: „Проверете ме.“, тогава истинският въпрос не е само дали той казва истината.

Истинският въпрос е защо никой не изглежда достатъчно заинтересован да разбере истината.

Защото ако журналистиката не проверява твърденията за милиони, политическо влияние и задкулисни отношения, тогава какво точно трябва да проверява? Кой депутат е закъснял за парламента? Или кой политик какво е написал във Фейсбук?

Не.

Обществото има право да знае кой с кого се среща, кой на кого плаща, кой кого финансира и кой върху кого упражнява влияние.

И когато се появи твърдение от такъв мащаб, мълчанието не е отговор.

То е само нов въпрос.

Кой печели от това този въпрос да не бъде задаван и на кого всъщност служат „националните“ и „свободните“ медии?