На 6 октомври в Черно море бе премината още една опасна граница. Два търговски кораба бяха атакувани от въздушни и морски дронове в българската изключителна икономическа зона. Единият - ALFA WATAN, потъна. Другият - ABLE, беше подпален, а екипажът му беше евакуиран. Българските власти започнаха спасителна операция и разследване, но най-важният въпрос все още няма окончателен публичен отговор: кой извърши атаката?

Кой е извършителят е въпрос за разследването. Но кой има стратегически интерес от превръщането на Черно море в още по-опасна и по-военизирана зона е въпрос за политическия анализ.

А този въпрос води директно към Вашингтон.

Черно море не е просто море

Съединените щати от години разглеждат Черноморския регион като стратегически важен.

Още през 2022 г. тогавашният държавен секретар Антъни Блинкен го определи като зона от „жизненоважно стратегическо значение“ за САЩ и НАТО. Black Sea Security Act е законопроект, а не доказателство, че някой е изпълнил тайна оперативна програма. Той е внесен в Сената през 2023 г. и е насочен към изграждането на такава политика. В официалната американска стратегия за България Вашингтон записва като своя цел разширяване на американското ангажиране по българското Черноморие, включително за противодействие на заплахи и чуждо влияние в региона. Документът посочва и необходимостта България да модернизира армията си и да се интегрира още по-дълбоко в натовската военна архитектура.

Вашингтон открито говори за необходимост от по-силна сигурност, възпиране на Русия, по-тясна координация между НАТО и държавите от региона и по-сериозно американско ангажиране.

България, Румъния, Турция и Украйна не са случайни държави на картата. Те са част от стратегическия пъзел, в който Черно море се превръща във все по-важна зона на съперничество между Русия и Запада.

И тук идва неудобният въпрос:

Какво се случва с американската стратегия, ако Черно море стане трайно опасно за търговското корабоплаване?

Отговорът е почти очевиден.

Повече наблюдение, повече разузнаване, повече противодронни системи, повече военна координация, повече натовско присъствие и потенциално... повече американско военно присъствие.

Това не е конспирация. Това е логиката на всяка стратегия за сигурност.

Колкото по-опасен става един регион, толкова по-лесно се обосновава необходимостта от военно присъствие в него.

Но доказва ли това американско участие?

Не.

Няма публично доказателство, че Съединените щати са организирали атаката срещу корабите. Няма доказателство, че американска служба е дала заповед за нея. Но липсата на доказателство за американско участие не означава, че американският стратегически интерес трябва да бъде изваден от анализа.

Защото има огромна разлика между въпросите:

„Кой извърши атаката?“

и

„Кой може да спечели стратегически от последствията?“

Това са две различни неща.

Преди да посочим виновника

Ако бъдат открити останки от дронове, отговорът трябва да дойде от техническите доказателства - навигация, комуникации, компоненти и начин на управление, а не от политически декларации.

Историята вече ни е показвала защо това е толкова важно.

През 1964 г. предполагаемата втора атака в Тонкинския залив става основа за последвалата резолюцията за Тонкинския залив, а след това и ескалация на американското участие във Виетнам, включително Operation Rolling Thunder и изпращане на редовни сухопътни войски.

По-късно самото съществуване на нападението е поставено под сериозно съмнение.

През 2003 г. предполагаемите оръжия за масово унищожение на Саддам Хюсеин се превръщат в един от основните аргументи за войната в Ирак. След това се оказва, че предварителните разузнавателни оценки са били дълбоко погрешни.

Урокът е прост: първоначалната версия на един инцидент не е доказателство.

Най-опасният сценарий

Най-опасният сценарий не е непременно Русия да е атакувала корабите, не е непременно и Украйна.

Най-опасното е неизяснен инцидент да бъде превърнат в категорична политическа истина, преди техническото разследване да е приключило.

Защото една първоначално неясна атака може да се превърне в двигател на стратегическа промяна.

Затова Тонкинският залив остава толкова важен исторически урок и показва колко опасно е, когато политическата реакция изпревари доказателствата.

А кой печели от промяната?

Русия има интерес да запази военното си влияние в Черно море, а Съединените щати имат ясно заявен стратегически интерес към сигурността и архитектурата на Черноморския регион.

Затова, ако след тази атака започнем да виждаме:

повече американско присъствие, повече натовски сили, повече разузнавателна инфраструктура, повече противодронни системи и по-дълбока военна интеграция на България и Румъния, това няма да бъде случайна политическа реакция.

То ще бъде движение в посока, която Вашингтон отдавна определя като стратегически желана.

Истинският въпрос

„Кой е виновен?“

Това е прекалено лесният въпрос. Истинските въпроси са други:
Кой е имал мотив?
И кой ще спечели стратегически от това, че Черно море вече изглежда по-опасно?

Един кораб може да бъде потопен за минути.

Но една геополитическа промяна може да продължи десетилетия.

А Черно море вече не е просто море.

То е шахматна дъска. И този, който контролира дъската, не винаги е този, който пръв е преместил фигурата.