Когато хиляди семейства, млади хора, възрастни и деца се съберат на едно място, за да покажат любовта си към България, това би трябвало да бъде новина. Когато обаче тази новина не се вписва в удобния разказ на властта, настъпва тишина. Тишина, която понякога казва повече от хиляди думи.

Вчера Исторически парк се превърна в място на една среща, която трудно може да бъде описана просто като събитие. Над 15 000 родолюбиви българи се събраха за Деня на отворените врати. Хиляди човешки съдби, хиляди надежди и хиляди причини да повярваш, че България все още има сили да бъде нещо повече от разочарованието, в което някои упорито се опитват да я превърнат.

Там имаше семейства с малки деца, младежи с будни очи, възрастни хора, носещи спомените на няколко поколения. Имаше хора, които не бяха дошли просто да разгледат едно място. Бяха дошли да се срещнат, да споделят, да почувстват принадлежност към нещо по-голямо от ежедневните тревоги, политическите интриги и безкрайното внушение, че в тази държава нищо хубаво не може да се случи.

И може би именно това беше най-силното послание на деня.

България не е уморена от мечти. Българите са уморени да им обясняват, че мечтите им са невъзможни.

„Власта иска да вярвате, че сте второ качество“

Сред най-вълнуващите моменти беше речта на Ивелин Михайлов - създател на Исторически парк и кандидат за президент на България.

Думите му прозвучаха като обвинение срещу едно от най-разрушителните внушения, с които българското общество живее от години:

„Власта иска да вярвате, че сте второ качество, че в България нищо не може и това, което повтаряме - каквото и да направим, все едно и също ще стане. Не е така и това място го доказва.“

И това не е просто политическо послание, а е въпрос към всеки един от нас: кога приехме за нормално да не вярваме в собствените си възможности? Кога започнахме да се срамуваме от страната си, вместо да се борим за нея? Кога позволихме на чуждото одобрение, на политическата безпомощност и на ежедневния цинизъм да ни убедят, че българинът може единствено да се оплаква, да чака и да напуска?

Не е необходимо всички да мислят еднакво за Ивелин Михайлов. Не е необходимо всички да подкрепят партия „Величие“. В едно свободно общество хората имат право да спорят, да задават въпроси и да правят собствените си избори.

Но никой няма право да се преструва, че тези хора не съществуват.

Децата, семействата и надеждата, която не се побира в телевизионния екран

Понякога най-важните политически послания не се произнасят от парламентарната трибуна. Те се виждат в очите на едно дете, което разглежда историята на народа си. В ръката на родител, който води семейството си на място, създадено да разказва за българското минало. В усмивката на възрастен човек, който вижда, че около него има млади хора, които все още се интересуват от България.

Това са образи, които заслужават да бъдат показани. Защото страната ни има нужда не само от новини за скандали, катастрофи, престъпления и поредните политически разправии. Има нужда да вижда и хората, които строят, създават, пеят, пазят паметта и се опитват да предадат нещо смислено на следващото поколение.

Вчера на това място се срещнаха поколения. А когато деца, родители и възрастни хора споделят един ден, изпълнен с българска история и родолюбие, това заслужава внимание независимо от политическите пристрастия на журналистите.

Защото родолюбието не е собственост на една партия. Българската история не принадлежи на една политическа организация. А правото на хората да се събират и да изразяват убежденията си не зависи от това дали някой в телевизионно студио ги одобрява.

Брейка, проф. Юлиана Матеева и свободните гласове

Сред присъстващите бяха популярният ютубър Кирил Кирилов, познат на аудиторията като Брейка, проф. Юлиана Матеева — кандидат за вицепрезидент на България, както и множество инфлуенсъри и свободни журналисти.

Самото присъствие на хора с различна аудитория и обществено влияние показва, че събитието е привлякло внимание далеч отвъд обичайните рамки на едно туристическо посещение.

Там бяха и хора, които не чакат някой друг да им разреши да говорят. Хора, които използват собствените си канали, за да достигат до публиката си. Хора, които вярват, че общественият разговор не трябва да бъде монопол на няколко големи телевизии.

И точно тук стигаме до най-неприятния въпрос на деня.

Къде бяха националните медии?

Къде бяха телевизиите, които всеки ден ни обясняват кое е важно и кое не? Къде бяха репортерите, които обикновено намират място за политически декларации, партийни скандали, пресконференции и събития, организирани от хората във властта?

Когато се съберат над 15 000 души, това е мащаб, който заслужава журналистическа проверка и сериозно отразяване. Какво ги е довело там? Какво казват организаторите, участниците и техните критици? Какво представлява паркът и какви са обществените спорове около него?

Това са въпроси, на които една истински независима медия би трябвало да потърси отговор.

Но когато подобно събитие остава извън вниманието на големите национални медии, обществото има право да пита защо.

Не твърдим, че знаем мотивите на всяка редакция. Но когато една толкова многолюдна проява не получава видимото внимание, което мащабът ѝ предполага, мълчанието само по себе си се превръща в обществен въпрос.

Националните медии обичат да говорят за информираното общество. Но информирано общество не се изгражда чрез подбиране на събитията според това кой ги организира и дали са удобни на нечии политически интереси.

Не можеш да претендираш, че представляваш обществения интерес, ако оставяш публиката сама да открива значими обществени събития в социалните мрежи. Не можеш да говориш за свобода на словото, ако свободата на словото на практика се оказва привилегия само за онези, които вече разполагат с микрофона.

И не можеш да наричаш хората незначителни само защото не се вписват в предпочитания от теб политически разказ.

Ако има журналистически въпроси към Ивелин Михайлов, към Исторически парк или към партия „Величие“, нека бъдат зададени. Ако има критики, нека бъдат излъчени. Ако има спорни обстоятелства, нека бъдат проверени. Това е работата на журналистиката.

Но критиката не е затъмнение, а проверката не е премълчаване.

Когато журналистиката престане да показва какво се случва и започне да решава какво обществото трябва да вижда, тя рискува да изгуби най-ценното си качество... доверието.

И когато прозвуча българската песен…

Сред участниците в това събитие беше и нашият колега от „Красиво Хасково“ Теодор Батуров, който имаше честта да изпее няколко прекрасни български песни пред множеството посетители.

За нас това е повод за истинска гордост, защото българската песен носи нещо, което трудно може да бъде обяснено с политически лозунги. Тя събира спомени, болка, любов, надежда и принадлежност. Тя свързва човека с неговия дом, с родителите му, с езика, на който е произнесъл първите си думи, и със земята, която иска да остави на децата си.

България не принадлежи на телевизионните студиа

Най-лесно е да убедиш един народ, че нищо не зависи от него, че всичко вече е решено, че политиката е мръсна работа, че усилията са безсмислени и че единственото разумно решение е да сведеш глава и да продължиш да търпиш.

Но най-унищожаващото за подобно внушение е когато се съберат хиляди хора, които са решили да излязат от домовете си и да бъдат заедно.

Има нещо важно: надеждата не е решение на всички проблеми. Тя е началото на усилието те да бъдат решени.

Затова вчерашният ден заслужава да бъде разказан. Не защото всички присъстващи непременно мислят еднакво. Не защото трябва да приемем безкритично всяко политическо послание, а защото хората имат право да се събират, да вярват, да спорят, да търсят смисъл и да изграждат собственото си отношение към бъдещето.

И никоя медия не би трябвало да решава вместо тях кое заслужава да съществува в общественото съзнание.

Вчера в Исторически парк имаше хиляди хора. Имаше семейства, деца, песни, история и думи за достойнство. А ако големите медии са пропуснали да покажат този ден, това не означава, че денят не се е състоял. Означава, че хората трябва да търсят информация и извън познатите телевизионни екрани.

Може да спорите с Ивелин Михайлов, може да не подкрепяте „Величие”, може да имате въпроси към Исторически парк и... имате това право.

Но не отнемайте на хиляди българи правото да бъдат видени, чути и уважавани като граждани на собствената си страна.

България принадлежи на хората, които живеят в нея, обичат я, критикуват я, борят се за нея и отказват да повярват, че са второ качество.

И може би именно това е най-големият смисъл на вчерашния ден. Не просто да се съберат хиляди хора, а да си тръгнат с усещането, че не са сами и че бъдещето на България все още не е написано.