България се готви да влезе в Еврозоната, защото както всички знаем, местните ни политици не могат да спят, ако не прехвърлят управлението на държавата в ръцете на някой друг. След като успешно сме делегирали настоящето и бъдещето си на Брюксел, Вашингтон и... съдбата, е време и парите ни да станат нечия чужда отговорност.

Разбира се, има малка подробност: Еврозоната е като хотел „Калифорния“ – може да влезеш, но не можеш да излезеш. Гърция опита, но се оказа, че правилата са като договор с мобилен оператор – дребният шрифт винаги е срещу теб.
Защо да се откажем от лева? (Няма нито една добра причина)

България все пак е "демократична" държава, в която всички важни решения се взимат на тъмно, а след това се обясняват по телевизията. Какъв по-добър начин да се отървем от паричния си суверенитет от това да го подарим на Европейската централна банка?

В момента поне имаме илюзията, че БНБ може да контролира нещо. След влизането в Еврозоната дори това ще бъде заменено с усещането, че Франция и Германия ще „решават в наша полза". Точно както направиха за Гърция – с много "любов".

България вече се радва на европейски цени с африкански заплати, но приемането на еврото ще е като черешката на инфлационната торта. Достатъчно е да погледнем примера на Литва, Словакия или Словения, където цените скочиха, но заплатите не ги последваха. Няма страшно, казват икономистите – след 10-15 години нещата ще се стабилизират. Само трябва да оцелеем дотогава.

Влизането в Еврозоната означава, че ще помагаме на „по-бедните“ страни като Италия, Испания и Гърция. Разбира се, България е една от най-богатите държави в ЕС, така че е напълно логично да помага на тези финансово затруднени нации. Все пак сме свикнали да плащаме за чужди грешки – защо да спираме сега?

Държави като Полша и Чехия си играят със собствените си валути, за да останат конкурентоспособни на международния пазар. Ние от друга страна смятаме, че това е твърде досадно и е по-добре да си вържем ръцете завинаги с еврото, за да сме сигурни, че няма случайно да направим икономиката си по-ефективна.

Ако България все пак реши, че не иска да влиза в Еврозоната и не желае да се отърве от валутния борд като от тиктакащ куфар на летището, може да го направи внимателно.

Необходимо е да натрупаме достатъчно средства в резерва, за да не се разпадне икономиката в първия ден след освобождаването на курса. Или да чакаме някой друг да ни спаси – традиция, която уважаваме от 14-ти век.

Да преминем към управляем плаващ курс. Звучи сложно, но означава следното. Левът ще плува свободно, но няма да се дави. БНБ ще може да се намесва, ако курсът стане прекалено нестабилен. Дано само някой в банката разбира как се прави това, защото в противен случай ще получим премиера по телевизията с реч „нямаше как да предвидим това“.

Да не харчим повече, отколкото имаме (не се смейте, сериозно е)

За да не се окажем в ситуация като в Аржентина, ще трябва държавата да бъде финансово отговорна. Това е трудно, защото означава по-малко подизпълнители на подизпълнителите на изпълнителите, по-малко държавни обществени поръчки и по-малко „проекти за иновации“ с бюджет, равен на БВП на Лихтенщайн.

Защо да изберем по-малкото зло?

Присъединяването към Еврозоната е като брак без право на развод. Влизаш с мечти за светло бъдеще, но след това осъзнаваш, че партньорът ти (ЕЦБ) не е особено заинтересован от твоите проблеми.

Ако България запази лева, тя ще има шанс да адаптира икономиката си според собствените си нужди. Ако обаче се хвърли в Еврозоната с главата напред, може да се окаже, че вместо „икономическа стабилност“ сме получили „германски икономически концентрационен лагер“.

Изборът е между контролирана свобода и безвъзвратна зависимост. Но поне ще можем да кажем, че сме го направили „за европейското бъдеще на България“. Което винаги звучи добре в новините.