Регионалният исторически музей в Хасково вече е DOG-FRIENDLY. И това е чудесно.

Кучето не е проблемът. Ако един човек иска да разгледа историята на Хасково, без да оставя домашния си любимец вкъщи... прекрасно. Може дори кучето да се окаже по-възпитано от някои посетители.

Проблемът е друг.

Докато отваряме музеите за кучета, все по-трудно отваряме умовете на децата си за историята.

И това вече не е смешно. Колко деца днес ходят в музея, защото искат да разберат кои са били хората преди тях? Колко ученици могат да разкажат историята на собствения си град?

Колко знаят какво са оставили тракитеи прабългарите по тези земи? Колко деца познават историята си не защото са били изпитани за нея, а защото са искали да я познават?

И тук стигаме до големия въпрос.

Къде е държавата?

Защото културата не се пази само с табели, министерства и официални речи. Културата се пази, когато децата я виждат, докосват и преживяват. Историята се пази, когато стане интересна, а понякога най-интересните неща не са измислени от държавата.

Понякога са създадени от хора, които са рискували собствените си средства, за да направят нещо, което държавата така и не е направила.

Такъв е „Исторически парк“.

Независимо какво мисли човек за неговия бизнес модел, управление или за хората зад него, това е огромен частен културно-исторически проект, изграден с частни средства.

Без държавно финансиране. Без европейско финансиране.

Тоест някой е направил това, което държавата години наред твърди, че е важно. Инвестирал е в история, инвестирал е в култура, инвестирал е в туризъм, инвестирал е в това хората да видят историята не като пожълтяла страница в учебник, а като нещо живо.

И каква би трябвало да бъде реакцията на една нормална държава?

„Браво. Как можем да помогнем?“

Това е ролята на държавата. Не да пречи, не да се опитва да го унищожи, за да прикрие собствената си немощ и нежелание да покажем истинската история на България пред света.

Но когато един частен проект създава културна инфраструктура с частни средства, нормалният въпрос би трябвало да бъде:

„Как да направим още такива?“

А не:

„Как да го спрем?“

Но тук става още по-интересно, защото районът около „Исторически парк“ е част от една територия, за която от години се водят спорове и битки около инвестиционни намерения за вятърна енергетика и човек няма как да не си зададе един прост въпрос:

От кое има истинска нужда България?

От място, в което децата идват да видят историята или място, в което хоризонтът постепенно се превръща в индустриален пейзаж? Когато един район има културно-исторически потенциал, държавата е длъжна да мисли десетилетия напред, защото една вятърна турбина произвежда електричество, но историята произвежда памет. Едното може да бъде заменено, другото... не.

И точно тук е голямата ирония.

Музеите се чудят как да привлекат посетители, затова новината от Хасково всъщност е много по-важна, отколкото изглежда. Нека музеят бъде DOG-FRIENDLY, нека кучетата влизат, нека стопаните им се разхождат сред експонатите, нека децата също влизат, но не само защото са ги завели от училище, а защото са любопитни. Защото искат да знаят, защото искат да разберат откъде са дошли, защото разбират, че без минало, няма бъдеще.

Историята е тяхната самоличност.

И когато една държава започне да губи историческата памет на децата си, тя губи не просто миналото, а губи настоящето и бъдещето.

Така че, нека музеят в Хасково бъде DOG-FRIENDLY, но има нещо много по-важно.

Нека България стане HISTORY-FRIENDLY.

Нека не унищожаваме онова, което вече е създадено, нека не гледаме подозрително на всеки човек, който се опитва да направи нещо за културата, нека, когато някой инвестира в историята, първият въпрос да не бъде

„Как да го спрем?“, а:

„Как да го направим още по-добро?“

Защото ако продължаваме така, може да се окаже, че кучето знае пътя до музея, но детето не знае пътя към собствената си история.

И тогава проблемът няма да е, дали музеят е DOG-FRIENDLY.

Проблемът ще бъде, че държавата е станала HISTORY-UNFRIENDLY.