Сто дни. Само сто дни бяха достатъчни, за да бъде извършено онова, което българската държава не успя да направи за последните тридесет и пет години. Олигархията беше унищожена, корупцията беше победена. Съдът и прокуратурата вече са независими. Здравеопазването е справедливо. Българите от чужбина масово се завръщат и чуждите инвеститори се редят на опашка. А в Хасково... местната олигархия вече е изпаднала в тежка депресия.

Това, разбира се, е прекрасната България, която би трябвало да съществува след първите сто дни управление на новото мнозинство. И тъй като управляващите очевидно имат изключителна способност да решават исторически проблеми с историческа скорост, можем само да им благодарим. Особено на онези 1 400 000 българи, които според политическата реторика дадоха мандата за тази грандиозна промяна. Сто дни по-късно вече живеем в държава, в която справедливостта е победила, демокрацията е триумфирала, а олигархията е останала някъде в музея на българската история, между прехода и фалшивите обещания за реформи.

Румен Радев - бившия президент и настоящ министър-председател - обяви, че олигархията е унищожена. Край. Свършено. Приключено. Вероятно някъде има и официален протокол за ликвидацията, само че поради независимостта на институциите още не сме го видели.

Следователно оттук нататък би трябвало да очакваме чудеса.

Например в здравеопазването вече не би трябвало да има никакво значение дали човек е богат или беден, дали има връзки или няма, дали познава директора на болницата. Конституцията най-сетне вероятно е започнала да се прилага сама. Българинът влиза в болницата, представя личната си карта и системата го посреща с думите: „Добре дошли. Тук няма наши и ваши. Тук всички сте равни.“ Няма корупция, няма зависимости, няма „наши хора“. Всичко това, разбира се, е останало в лошото минало.

И понеже справедливостта вече тържествува, българите в чужбина също започват да се завръщат. Хиляди българи оставят Германия, Нидерландия, Испания, Великобритания и Съединените щати и тръгват обратно към родината. Някои вероятно са продали къщите си, други са напуснали добре платената си работа, трети са казали на децата си: „Събирайте багажа, връщаме се в България, защото там вече няма корупция.“

Причината е очевидна... Румен Радев и „Прогресивна България“. Само остава загадката защо летищата изглеждат празни. Вероятно статистиката просто не е успяла да настигне политическата реалност.

Но най-впечатляващи са чуждите инвеститори. Те, горките, очевидно не знаят какво да правят с парите си. Чуват, че българският съд вече е независим, прокуратурата е независима, институциите са независими, корупцията е победена и олигархията е унищожена, и веднага хукват към България.

Едни идват от Германия, други от Франция, трети от Съединените щати. Японски инвеститори са оформили палатков лагер на Капитан Андреево, защото просто няма достатъчно място в индустриалните зони за всички желаещи. Само че, ако човек погледне реалните инвестиционни процеси, започва да подозира, че чуждестранният капитал все още има някои досадни навици, абе... невероятно старомодно мислене.

А сега... Хасково.

Тук вече, ако вярваме на великия разказ за новата епоха, би трябвало да е настъпила истинска революция. Местните зависимости са разбити, политическите и икономическите кръгове около Делян Добрев и Мехмед Атаман са подложени на контрол и текат проверки на всяка обществена поръчка и всяко евро дошло по ПВУ.

Фирмите, които са свързвани публично с бившите управляващи от ГЕРБ и ДПС, биват проверявани биват проверявани под микроскоп, прокуратурата действа. Това се нарича правова държава.

НО... ако човек следи политическата реалност в Хасково, може да остане с едно доста неудобно усещане, че „новата прогресивна България“ изглежда подозрително подобна на старата.

Разбира се, това вероятно е само оптична измама.

Вероятно е случайност, че хора от ГЕРБ, БСП, ДПС и ИТН се оказват част от новите политически конструкции. Вероятно е случайност, че лица, които вчера принадлежаха към една политическа система, днес обясняват колко решително са се борили срещу нея. Вероятно е случайност, че старите контакти не изчезват заедно със старите партийни билети.

Това е най-интересният феномен в българската политика: човек може да смени партията, политическия цвят, лозунга и дори биографията си, но по някаква мистериозна причина приятелите му в телефонният указател остават същите.

Стар политически кадър? Добре дошъл в „прогресивното“ ново начало.

Човек, който вчера е бил част от статуквото? Няма значение. Днес може да бъде част от борбата срещу статуквото. Това не е лицемерие, това е политическа еволюция.

Дарвин би се просълзил.

И тук вече стигаме до най-голямата загадка на българската политика. Как точно се унищожава олигархията, без да се променят механизмите, чрез които тя упражнява влияние? Как се унищожават зависимостите, ако хората, които ги поддържат, просто се преместят на друга маса? Как се изгражда независима държава, ако политическата лоялност се сменя по-бързо от политическите лозунги?

Може би отговорът е прост: не е необходимо да унищожавате олигархията. Достатъчно е да смените думата „олигархия“ с „нашите партньори“.

И всичко изведнъж звучи много по-добре.

Сто дни са достатъчни, за да обявиш победа, но не са достатъчни, за да докажеш победата.

И точно тук е разликата между политическата реклама и реалността.

Защото държавата не се променя с прессъобщение. Олигархията не изчезва, защото някой е произнесъл думата „унищожена“. Корупцията не изчезва, защото е обявена за победена. Съдът не става независим, защото управляващите са го нарекли независим. А справедливостта не се измерва с броя на гръмките декларации. Измерва се с това дали законът важи еднакво за всички.

Много лесно е да бъдеш борец срещу олигархията, когато олигархът се е пребоядисал.

Няма как се заблудят хората, че липсва характер и... институции и... закон и... политическа смелост, а не пресконференция.

Затова след сто дни може би е време да спрем за малко с шампанското, да оставим фанфарите, да приберем плакатите, да спрем да обясняваме как България е станала справедлива държава и да направим нещо много по-трудно.

Да видим кой получава обществените поръчки. Кой получава европейските пари. Кой печели конкурсите. Кой контролира институциите. Кой назначава. Кой уволнява. Кой звъни. Кой се обажда. Кой е недосегаем. Кой е „наш“. И най-вече... дали правилата важат еднакво за всички.

Най-ироничният въпрос след тези първи сто дни е и най-простият:

Ако олигархията наистина е унищожена, защо Хасково, защо България все още изглежда така, сякаш просто дерибеите са добре пребоядисани прогресисти?