Всеки път, когато наближат избори, политическият ни елит отваря един и същ стар каталог. Изважда лъскавата биография, избира най-добрата снимка, добавя няколко чужди университета, две-три банки от Запада, малко „международен опит“ и готово - ето ви новия спасител на България.

Не е нужно да знаете какво е направил, важното е да знаете къде е учил.

А ако случайно сте човек, който цял живот е работил тук, плащал е данъци тук и е оцелявал тук... съжаляваме. Вашият житейски опит очевидно не е достатъчно престижен.

Вижте Андрей Гюров. Роден в Гоце Делчев, завършил в Благоевград. Дотук прекрасно. Българско момче, образование, труд, амбиция. История, която всеки нормален човек би уважил.

После обаче идва обичайният политически блясък.

Американски университет „Трюман“, Виена, Чикаго, „Харис Банк“, „Фолксбанк“, академични позиции, международен финансов опит, стохастичен анализ, количествени финанси, управление на риска, Базел II.

Звучи впечатляващо. Толкова впечатляващо, че човек почти забравя да зададе най-простия въпрос:

А това какво общо има с живота на българина?

Защото между „стохастичен анализ“ и касовата бележка от кварталния магазин има една доста неприятна разлика. Първото е трудно за произнасяне, второто е трудно за плащане.

Но нека не бъдем дребнави, нека приемем, че всички тези дипломи и банкови позиции са доказателство за изключителни способности. Чудесно. Тогава идва следващият въпрос.

Способности за какво и в полза на кого?

Да управляваш финансови институции? Да анализираш риска? Да работиш в международна банкова среда? Да говориш езика на централните банки и финансовите пазари?

Прекрасно.

Но България не е рекламна презентация пред борд на директорите. България е пенсионерът, който брои банкнотите пред аптеката. България е семейството, което гледа сметката за ток и се чуди кое да плати първо. България е човекът, който работи по десет часа и в края на месеца установява, че е станал по-беден.

И точно тук започва неудобната част.

Защото когато човек прекара най-важните си професионални години в Чикаго, Виена и международния финансов свят, когато кариерата му е изградена в среда, чиито правила се пишат далеч от българското село и българския град, напълно нормално е да попитаме:

Къде е неговата България?

Не България от брюкселския доклад, не България от банковия форум, а България, в която хората пазаруват със страх за утрешния ден.

Това не означава, че човек трябва да е необразован, за да бъде български политик. Напротив. Образованието е ценност, но има една малка подробност.

Дипломата не е патриотизъм.

Работата в чужбина не е предателство, международният опит не е престъпление, но и не е сертификат за любов към България. И когато човек иска да стане президент на тази държава, има право да бъде попитан не само какво е учил, а за кого е работил, какви решения е вземал и чии интереси е защитавал.

Това е особено важно, когато зад гърба му стоят години, прекарани в онзи глобален финансов свят, който от десетилетия ни обяснява какво е „правилно“, „модерно“, „европейско“ и „неизбежно“.

Спомняте ли си?

Еврото щеше да бъде нашият билет за богатия свят.

Нямаше да има сериозен ефект върху цените, всичко щеше да стане по-сигурно, по-модерно и по-европейско. Само че има една особеност на политическите обещания.

Те са безплатни, докато не отидете в магазина.

Там вече започва истинската математика.

Колко имаш в портфейла? Колко струва хлябът? Колко струва месото? Колко е токът? Колко е отоплението?

Колко остава след всичко това?

И докато политическият елит говори за макроикономическа стабилност, финансови инструменти и европейска интеграция, обикновеният човек прави нещо много по-сложно.

Опитва се да оцелее.

И ето че сега отново получаваме същия продукт, само че в нова опаковка.

Андрей Гюров.

Международен опит, финанси, централна банка, западни институции, престижни позиции и накрая... президент.

На коя България иска да бъде президент?

На България на международните институции? На България на банковите форуми? На България, в която всичко е „реформа“, „интеграция“, „стабилност“ и „европейски ценности“?

Или на България, в която един човек от Гоце Делчев може да работи цял живот, да плаща данъци цял живот и накрая да не може да си позволи нормален живот?

Сега, като ни поднасят лъскавата биография и ни казват: „Вижте колко е образован.“

Нека попитаме: „А сега ни кажете за кого е работил, кой му е плащал и какво е създал в България“.

А когато ни кажат: „Той разбира от финанси.“

Да зададем най-неудобния въпрос:

Разбира ли защо българинът все по-трудно плаща сметките си?

Защото България няма нужда от поредния човек, който изглежда впечатляващо на международна конференция. България има нужда от човек, който когато влезе в президентството, да помни защо е там.

Не заради Брюксел, не заради Вашингтон, не заради Виена, не заради банките.

Заради България.

И ако това звучи прекалено старомодно, може би проблемът не е в България.

Може би проблемът е в това, че твърде дълго ни обясняват, че да обичаш собствената си държава вече е някаква излишна подробност в автобиографията.

А тя не се пише... тя се доказва.