ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ... Един мюсюлмански духовник застава срещу башибозуците, за да спаси българските християни?

Историята на Осман Нури ефенди, човекът който показа, че човешкото достойнство е по-силно от страха, а съвестта по-силна от омразата.

1876 година. Българската земя се тресе от пожари, плач и писъци. Априлското въстание е удавено в кръв, а вестта за страшното клане в Батак се носи от село на село. Горят домове, майки оплакват децата си, а оцелелите се оглеждат със страх към пътищата, по които идвали въоръжените орди.

В онези дни човек не знаел дали ще доживее утрешния ден. След Батак опасността надвиснала и над Пещера.

Хората знаели какво се било случило в съседните селища, знаели какво да очакват от башибозуците. Страхът се настанил в домовете, а надеждата станала толкова крехка, че и най-малкият шум по пътя можел да накара сърцата да замрат.

И тогава се намерил човек, който не се скрил зад заключената си порта, казвал се Осман Нури ефенди.

Мюсюлмански духовник, учител и уважаван общественик. Човек, който не искал да остане настрана и да запази собствения си живот и избрал друго, да се застъпи за хората, които били изправени пред смъртна опасност. Със своя авторитет, благоразумие и смелост той се противопоставил на въоръжените нападатели и не позволил на башибозушките орди да влязат в града. Използвал влиянието си пред техните началници, за да защити жителите на Пещера.

През 1893 година, седемнадесет години след онези страшни събития, Пещерското общинско управление издава свидетелство за заслугите му. То е представено пред Народното събрание и в него четем:

„Той със своето благоразумие и человеколюбиво застъпничество през 1876 г. можа да спаси граждани от нахлуванията на разните башибозуци...“

А по-нататък свидетелството казва, че едни от нападателите, благодарение на неговото разумно разпореждане чрез техните началници, „даже не можаха да стъпят в града“.

Не са думи на съвременен разказвач, не са измислица, родена от нечия фантазия, това са думи, записани в официален документ и представени пред българския парламент.

Но делото на Осман ефенди не се ограничило само до Пещера. С името му се свързват помощта и застъпничеството за хора от Брацигово, Радилово и Батак, включително за оцелели след страшното клане.

И ето че идва още един забележителен момент от тази история.

На 11 декември 1893 година VII Обикновено народно събрание разглежда молбата му за поборническа пенсия. Пред депутатите са представени свидетелствата за стореното от него, но в пленарната зала се чуват и възражения. Някои народни представители поставят под съмнение заслугите му, а вероизповеданието му се превръща в част от спора.

Тогава народния представител Караколев произнася думи, които заслужават да бъдат запомнени и днес:

„Един заслуживши може да е и мюсюлманин, и евреин, щом той е направил добро.“

Урок, оставен ни от хора, живели преди повече от век!

Народното събрание в крайна сметка приема предложението и отпуска на Осман Нури ефенди пенсия от 80 лева месечно. Само два дни след решението, на 13 декември 1893 година, той умира.

Така признанието за неговото дело идва почти в последните мигове от живота му, а днес в Пещера паметта за този човек се пази от паметна плоча.

 

Има една опасна заблуда, която понякога се промъква в човешкото съзнание, че щом някой е извършил зло в името на своята вяра, то всички, които изповядват същата вяра, носят същата вина.

Историята не е толкова проста и човешката съвест не се измерва с името, което носиш, нито с храма, в който се молиш.

Ние българите, трябва да помним османското владичество, насилието, потисничеството и кървавите страници от нашата история, но нямаме право да подменяме историческата истина с омраза към цели народи, защото сред онези мрачни времена е имало и хора, които са отказвали да бъдат част от злото.

Осман Нури ефенди е един от тях.

Той не е забравил, че преди всичко човекът срещу него е човек, не е попитал кой в какъв храм се моли, нито какво име носи. Застанал е между османската орда и невинните хора, защото така му е повелявала съвестта.

И може би точно затова заслужава да бъде помнен. Не защото е бил мюсюлманин, а защото е бил човек с достойнство и смелост. Историята не бива да бъде оръжие за разделение. Тя трябва да бъде памет, поука и мярка за човечност.

Присъединете се към нашата общност в Telegram тук
Подкрепете свободното издание на Красиво Хасково! Дарете еднократно избрана от вас сума [тук] или станете абонат за €5.00/месец [тук]. Благодарим!
Споделете с приятелите си
Ако харесвате нашата медия, подкрепете ни

Коментари

Има 0 коментара за статията

Напишете коментар

За да добавяте коментари е необходимо да се впишете в системата
ВХОД