ОТ ЮМРУКА ДО БЮДЖЕТА, СИСТЕМАТА ОСТАВА.

Народът избра „Прогресивна България“ с очакване за коренна промяна, но първият бюджет на новата власт поставя тревожния въпрос: започва ли демонтажът на стария модел, или просто гледаме неговото продължение с нови лица?

Докато политиците говорят за растеж и инвестиции, българското земеделие и животновъдство продължават да губят позиции.

От години познаваме прекрасно Румен Радев в ролята му на президент. Появява се пред камерите, произнася вдъхновяваща реч, вдига юмрука, заявява твърда позиция и се прибира. Така преминаха години, така слушахме за корупцията, за завладяната държава, за необходимостта от промяна, за справедливостта и за връщането на властта в ръцете на народа.

Този път обаче хората не го избраха, за да произнася речи, а да управлява. Избраха „Прогресивна България“ с очакването, че най-накрая някой ще посегне към самата система, към механизмите, които произвеждат бедност, зависимости, корупция и безнаказаност.

Но колкото повече време минава, толкова по-осезаем става един неприятен въпрос: дали не наблюдаваме просто подмяна на лицата, а не промяна на системата?

Първият сериозен отговор трябваше да бъде даден с Бюджет 2027, защото бюджетът не е реч, не е обещание, не е снимка с вдигнат юмрук. Бюджетът показва какво една власт действително смята за важно, показва накъде насочва парите на държавата и каква държава възнамерява да изгради. Това, което виждаме засега, прилича много повече на стандартен системен бюджет, който поддържа съществуващия модел, отколкото на бюджет, който има амбицията да го преобърне.

НАЙ-СОЦИАЛНИЯТ БЮДЖЕТ? А КОЙ ЩЕ ПЛАТИ СМЕТКАТА В МАГАЗИНА?

Румен Радев определи Бюджет 2027 като най-социалния от години. Пенсиите ще се увеличават, предвидено е повишение на някои заплати, ще има повече средства за социална подкрепа, но има един въпрос, който не може да бъде заобиколен: какво означава увеличение на доходите, когато цените продължават да растат?

Пенсията може да се увеличи с определен процент, заплатата също, но ако храната, електроенергията, услугите и стоките поскъпват със същия или по-висок темп, реалното подобрение за домакинството е минимално или изобщо липсва.

А към официалната инфлация трябва да прибавим и онези разходи, които не се появяват като отделен ред в статистиката... КОРУПЦИЯТА, непрозрачните обществени поръчки, посредническите зависимости, изкривената конкуренция и политическите договорки. Когато тези практики увеличават разходите на бизнеса и държавата, в крайна сметка някой плаща сметката и обикновено това сме ние... народа.

И точно тук стигаме до най-големия пропуск в новия бюджет... хранителната независимост на България.

КОЙ ЩЕ ПРОИЗВЕЖДА ХРАНАТА НА БЪЛГАРИТЕ?

През 2025 г. България е внесла 311 354 тона пресни зеленчуци и 413 995 тона пресни плодове. Това е увеличение спрямо предходната година – съответно с 11% и 4%.

Защо България не произвежда по-голяма част от храните, които има природните условия да произвежда?

И нека никой не се опитва да обяснява този проблем с липсата на земя или подходящ климат, защото имаме плодородни земи, традиции в земеделието, вода... когато е осигурена необходимата инфраструктура и поколения хора с опит в производството на храни.

Какво се случи с всичко това?

Къде са българските зеленчуци? Къде са овощните градини? Къде са модерните ферми? Къде са млекопреработвателните и консервните предприятия? Къде са българските храни, които някога бяха нормална част от ежедневието ни?

Днес влизаме в магазините и виждаме все повече стоки с произход от други държави и това не е проблем само на земеделците, а на националната икономика, на продоволствената сигурност и на всеки български потребител. Държава, която не може да осигури достатъчно собствено производство на основни храни, става зависима от външни пазари, чужди доставки, транспортни разходи и международни кризи. А когато зависиш от чуждото производство, нямаш пълен контрол и върху цената, която плащат собствените ти граждани.

Хранителният суверенитет не означава да спрем да внасяме храни, а да имаме достатъчно силно собствено производство, така че никой да не може да постави страната ни на колене чрез прекъсване или оскъпяване на доставките.

Когато производителят е зависим от няколко големи канала за реализация, когато няма достатъчно възможности да съхранява продукцията си, да я преработва и да стига самостоятелно до пазара, той е в слаба позиция. Може да произведе качествена храна и пак да бъде принуден да я продава при условия, които не му позволяват да развива бизнеса си.

А какво прави държавата?

Не трябва ли да изградим икономическа среда, в която българският производител има реален избор, достъп до пазара и възможност да договаря справедливи условия? Ако производителят фалира, магазинът няма да остане празен. Просто ще напълни рафтовете с вносна стока, а българският потребител ще продължи да плаща за боклуци.

ЖИВОТНОВЪДСТВОТО СЕ СВИВА, НО ТОВА НЕ Е ПРОБЛЕМ ЗА БЮДЖЕТА.

През 2010 г. в България е имало приблизително 308 хиляди млечни крави. През 2025 г. броят им е около 169 хиляди, овцете са намалели от приблизително 1,37 милиона до под един милион, а козите от около 356 хиляди до приблизително 145 хиляди.

Производството на краве мляко също показва дългосрочния проблем, от около 1,09 милиарда литра през 2010 г. до приблизително 682 милиона литра през 2025 г.

Това не са абстрактни статистически числа. Зад тях стоят затворени ферми, продадени животни, обезлюдени села, изгубени работни места и все по-голяма зависимост от външни доставки.

И какъв е отговорът на държавата? Поредната схема за подпомагане? Поредната компенсация? Поредното обещание, че ще се направи нещо?

България има нужда от цялостна програма за възстановяване и модернизиране на животновъдството, от инвестиции в съвременни ферми, местна преработка, ветеринарна инфраструктура, генетика, фуражно производство и достъп до пазара. От условия, при които една ферма може да бъде печеливш бизнес, а не предприятие, което оцелява от кампания до кампания.

Същото важи за зеленчукопроизводството и овощарството.

Не можем да говорим за модерна икономика, докато напоителните системи са практически унищожени, земеделските производители не могат легално да поливат и съответно да планират сигурно производството си, а голяма част от селскостопанската продукция напуска фермата без необходимата преработка и добавена стойност.

БЮДЖЕТЪТ ПОКАЗВА ПРИОРИТЕТИТЕ. А ТУК ИМА ПОВЕЧЕ ВЪПРОСИ, ОТКОЛКОТО ОТГОВОРИ.

В проектобюджета за 2027 г. разходите по функция „Селско стопанство, горско стопанство, лов и риболов“ са планирани на 1,165 млрд. евро при очаквани 1,409 млрд. евро за 2026 г. Това е намаление с около 244 млн. евро, или 17,3%.

Разходите на Държавен фонд „Земеделие“ също намаляват - от около 300,9 млн. евро на 276,6 млн. Евро, а сумата за субсидии и текущи трансфери към нефинансовите предприятия остава приблизително 230,3 млн. евро - без номинално увеличение.

Къде е националната инвестиционна амбиция за възстановяване на българското производство?

Правителството говори за подкрепа на родното производство, предприемачеството и икономиката на знанието. Радев заяви, че единственият начин България да стане по-богата е да произвежда повече, по-качествено и по-бързо.

Съгласни сме. Но тогава къде е конкретният план?

Къде е многогодишната програма за възстановяване на напояването с ясни срокове и конкретни площи? Къде е програмата за модернизация на животновъдните стопанства? Къде са инвестициите в хладилни бази, складове, логистика и преработвателни мощности? Къде е стратегията за българското семепроизводство? Къде е планът за връщане на младите хора в земеделието?

Точно това липсва като ясно разписана национална амбиция.

СОЛАРНИ ПАРКОВЕ, ЧУЖДИ ИНВЕСТИЦИИ ИЛИ БЪЛГАРСКА ХРАНА? КАКВА ИКОНОМИКА ИСКАМЕ ДА ИЗГРАДИМ?

Румен Радев обещава „истински пробив“ чрез огромни стратегически чуждестранни инвестиции, които щели да преобразят икономиката и да я изведат в нова технологична орбита.

Добре, но инвестициите не са самоцел. Важното е какво произвеждат, колко работни места създават, КАКВА ДОБАВЕНА СТОЙНОСТ ОСТАВЯТ В БЪЛГАРИЯ и дали развиват местни предприятия и технологии. Не е достатъчно да отчитаме милиарди инвестиции, ако не знаем каква част от тях създават реален производствен капацитет. Не е достатъчно да строим енергийни мощности, а хората да плащат все по-високи сметки за ток и не изграждаме конкурентна индустрия, която да използва произведената енергия и същевременно земеделската земя, водата и природните ресурси не се управляват в интерес на дългосрочното развитие на страната.

България има нужда от технологии, но има нужда и от храна. Има нужда от чуждестранни инвестиции, но не за сметка на унищожаването на собствената си икономическа основа.

Не можем да се успокояваме с поредния соларен парк, докато българският земеделец няма вода за реколтата си. Не можем да се гордеем с инвестиционни намерения, докато животновъдните стопанства изчезват.

Каква ще бъде България след десет години? Държава, която произвежда и изнася храни, машини, технологии и продукти с висока добавена стойност? Или държава, която внася все повече храни и разчита на външни пазари за най-основните си нужди?

Този въпрос заслужава отговор сега, а не след десет години.

ГОСПОДИН ПРЕМИЕР, ВРЕМЕ Е ЗА РЕЗУЛТАТИ, А НЕ ЗА ОЩЕ ЕДНА РЕЧ!

На 16 ноември Румен Радев заяви: „Днес слагаме край на оправданията с наследството на предишните. Оттук нататък - не оправдания, а работа.“

Добре, приемаме тези думи.

Но тогава нека започнем с най-важното, покажете на българите как ще възстановите собственото им производство на храни, покажете как ще върнете водата в напоителните системи, как ще увеличите производството на български плодове и зеленчуци, как ще възстановите животновъдството и как ще осигурите пазар за местната продукция, защото... В БЮДЖЕТ 2027 ТОВА ГО НЯМА.

Не ни казвайте само колко ще се увеличат пенсиите, а какво ще могат да купят хората с тях след две, пет и десет години. Не ни казвайте само колко инвестиции ще привлечете, а какво ще произвеждат тези инвестиции и как ще направят България по-независима и по-богата.

България не може да продължава да губи производители, ферми, предприятия и работна сила, докато управляващите сменят лозунгите и обещават ново начало.

Държава, която не може да произвежда достатъчно храна за населението си, не е истински икономически независима. Държава, която разчита на внос за все по-голяма част от основните си потребности, е уязвима при всяка международна криза. А народ, който работи, но все по-трудно си позволява основните неща, няма нужда от поредната вдъхновяваща реч. Има нужда от работеща държава.

Народът не гласува за смяна на едни управляващи с други, за да продължи да живее в същата реалност.

Ако системата остане същата, ако зависимостите останат същите, ако икономическата политика остане същата, тогава каква точно промяна сме получили?... „Стани, за да седна!“

Присъединете се към нашата общност в Telegram тук
Подкрепете свободното издание на Красиво Хасково! Дарете еднократно избрана от вас сума [тук] или станете абонат за €5.00/месец [тук]. Благодарим!
Споделете с приятелите си
Ако харесвате нашата медия, подкрепете ни

Коментари

Има 0 коментара за статията

Напишете коментар

За да добавяте коментари е необходимо да се впишете в системата
ВХОД