В съвременния живот информационните операции вече не са спомагателна функция на разузнаването, а те са нейното ядро. В свят, в който една добре оформена лъжа може да пътува по-бързо от всяка армия, а една координирана медийна кампания може да създаде по-голям стратегически ефект от дивизия танкове, битката за общественото мнение се превърна в основен театър на конфликта.

И, разбира се, всички участници отричат, че използват подобни методи.
Точно както всички страни твърдяха, че Виетнам започнал войната… или че Ирак бил пълен с оръжия за масово унищожение.
Историята е добра в едно... винаги се повтаря.
Обществото в друго... винаги забравят.

За да разберем методите и техниките зад тази повторяемост, ще ви запознаем с няколко от най-влиятелните теоретични модели за въздействие, използвани от разузнавателните служби по света.

Моделът на Херман и Чомски:

Според този модел медиите функционират като филтриращ механизъм, чрез който властовите структури определят кои теми доминират, кои гледни точки се легитимират, кои факти се потулват или преувеличават. Това не изисква конспирация, а е нужно само сходство на интереси между политическия елит, медийните корпорации и икономическите групи.

Теорията на Фреймингa

Тя разглежда как една и съща информация може да бъде поднесена по различен начин, за да предизвика различна интерпретация. Често се взима една малка част от истинската новина и се представя по начин, който изкривява истината.
Когато обществото чуе “заплаха“, “неизбежност“, “опасност“, цялата рамка и начинът по който се възприема се променя.

Спиралата на мълчанието

Хората не желаят да изразяват мнение, ако вярват, че то е в малцинство, затова информационните операции често създават илюзия за разбирателство, която автоматично потиска критичните гласове.

Конструктивисткият модел на сигурността

Според него заплахите не са обективни, а се конструират чрез реч, символи и медийни наративи.
Или както се казва в разузнавателните среди:
“Създай заплахата и ще създадеш и реакцията.”

И тук вече стигаме до приложната част, онези механизми, които многократно са проявявани в световната политика и не като хипотеза, а като документирана практика.

Фаза на демонизация

Първата стъпка винаги е моралното опетняване и унищожаване на опонента.
"Врагът", който и да е той, трябва да стане недвусмислен злодей.

Пример: Виетнам, 1964 г. - Инцидентът в залива Тонкин, поставил началото на войната във Виетнам
Една спорна атака, представена като “акт на агресия“, прави войната неизбежна в очите на американското общество.
Десетилетия по-късно дори Пентагонът признава, че нападението… просто не се е случило.

Фаза на ускорена ескалация

След като врагът е морално дефиниран, следва усещането за бътзи действия. Това се създава чрез синхронизирани медийни атаки, предупреждения от служби, “изтекли“ документи, експерти с тревожен тон.

Пример: Ирак, 2003 г.

Обществото е убеждавано, че оръжия за масово унищожение са готови за употреба.
След войната такива не са открити и дори тогавашния държавен секретар на САЩ - Колин Пауъл призна, че докладът е бил фалшив. Разбира се, благодарение на тази лъжа, бяха избити стотици хиляди човешки същества.

Фаза на експертна легитимация

Тук вече неясни НПО-та, бивши разузнавачи, професори и политици със съмнителна репутация, институти (които се оказва, че са представлявани от 2-3 субекта) започват да “потвърждават“ основната теория.
Създава се интелектуална бариера срещу несъгласието на обществото.

Пример: Ковид “пандемията”, 2020 г.

Фаза на медийно управление

Или това е моментът на филтриране на информацията през медиите. “Правилната истина” се поддържа чрез повтаряне, селективност, изкривяване, използване на визуални символи (кадри от фронта, карти на “заплахи“, снимки на камиони с ковчези и т.н.).

Фаза на икономическо въздействие

Пример: китайска компания за недвижими имоти (Evergrande / Country Garden)
Западни и азиатски медии увеличиха мащаба на паниката около задлъжнялостта, което ускорено срина пазарната стойност. Пазарите реагираха не на фактите, а на страха.
Паниката стана самореализиращо се пророчество.

Фаза на институционално узаконяване

След като общественото мнение е подготвено, се появяват санкции, разследвания, прокурорски “обвинения”, политически резолюции и парламентарни комисии. Така предварително подготвената версия се “узаконява“ чрез институциите и медийният разказ се превръща в “официална истина“.

Институционално повторение, докато тезата стане “очевидна истина“

След достатъчно дълго време хората вече не помнят източника и тезата става част от общоприетия разказ.

„Всички знаят, че…“. Обществото започва само да възпроизвежда внушението и точно тук вече манипулацията е успешна.

Защо тези операции работят?

Човешкият мозък реагира по-силно на страх, отколкото на факти.

Хората вярват на мнозинството, дори когато то греши.

“Експертното мнение“ се приема без проверка.

Истината е бавна, докато паниката... мигновена.

Хроничната умора води до приемане на простите обяснения.

Институциите рядко признават грешките си.

Манипулирането на общественото мнение не е теория на конспирацията, това е исторически документиран инструмент на държави и разузнавания. Информационната война е невидима, но ефектът ѝ е реален. От Тонкин до Багдад, от борсовите сривове до политическите кризи, моделът е един и същ и разликата е само в мащабът.

Единствената защита на обществото е критичното мислене, прозрачността и независимата преса, която не приема готови опорки и наративи за фактология. Ако не разбираме как работи манипулацията, ние самите ставаме нейно оръжие, а ако позволим на властта да контролира нашето възприятие за света... тогава дори и най-голямата демокрация може да се превърне в собственото си извратено отроче.