Европейската комисия поставя България под мониторинг заради прекомерен дефицит.

Това е новината, но истинската история е много по-голяма, защото дефицитът не се появява от нищото, той не пада от небето. Не е резултат от природно бедствие или внезапна катастрофа. Това е политически модел създаван с години. Поддържан от хора, които превърнаха държавата в система за разпределение на власт, обществени поръчки и зависимости.

И сега сметката идва.

Години наред българите слушаха как страната е “стабилна”, как финансовата дисциплина е пример за Европа, как управлението гарантира сигурност и предвидимост. Само че зад фасадата на “стабилността“ остана една източена държава с разпадащи се институции, обезлюдени региони, задушен малък бизнес и млади хора, които масово напускат.

Това ли е успехът?

Докато Европа говореше за реформи, в България се изграждаше не икономика, а феодална система. Властта постепенно се концентрира в местни политико-икономически мрежи, които започнаха да контролират обществени поръчки, администрация, бизнес среда и цели региони. Предприемачи, които отказват да “играят по правилата“, най-често се оказват под натиск. А “правилата“ са прости... близост до властта, правилни контакти и политическа лоялност.

В такава система инвестициите не отиват там, където има идеи и развитие. Отиват там, където има влияние.

И докато публичните пари изчезваха в безкрайни ремонти, скандали и съмнителни проекти, държавата започна да живее на кредит. Вместо икономика, която създава богатство, България постепенно се превърна в държава, която запълва дефицити със заеми, а това е бавна финансова ерозия.

Най-опасното е друго... огромната пропаст между официалния разказ и реалността.

На хората се обясняваше, че всичко е наред, че няма проблем, че критиките са “атака срещу стабилността”, а днес същата тази Европа, която години наред хвалеше „напредъка“, поставя България под специален мониторинг.

Как се стигна дотук?

Къде бяха институциите, когато обществото предупреждаваше за корупция, източване и зависимости? Къде бяха всички онези “европейски механизми“, които уж трябваше да гарантират върховенство на закона?

Истината е неудобна.

Брюксел често предпочиташе удобната стабилност пред реалната промяна. Докато управляващите поддържаха геополитическа лоялност и формално изпълняваха европейски цели, вътрешният разпад на държавата оставаше на заден план, но числата не могат да бъдат прикривани вечно.

Дефицитът е симптом. Истинската болест е много по-дълбока... разрушеното доверие между държава и общество. Усещането, че законът не важи еднакво за всички, че институциите обслужват силните, а не гражданите, че икономиката не се развива свободно, а се управлява чрез зависимости.

И когато една държава започне да губи предприемачите си, младите си хора и доверието на собствените си граждани, тогава проблемът вече не е просто бюджетен.

Тогава проблемът е системен.

Мониторингът от Европейската комисия не е просто техническа процедура, това е официално признание, че зад мита за “стабилността“ стои една дълбоко изтощена и разграбена държава.

И въпросът вече не е дали моделът се пропуква.

Въпросът е колко дълго още България може да плаща цената за него.