След като публикувахме първата част на нашето разследване за “пешеходната“ улица в Меричлери, решихме да действаме и да проверим фактите докрай.

Зададохме въпроси по Закона за достъп до обществена информация до кмета на Община Димитровград - Иво Димов. Очаквахме обичайното мълчание, увъртане или отговор от три страници, който не казва нищо, но... вместо това получихме нещо много по-интересно.

Официален отговор, черно на бяло.

Според действащия план за организация на движението, няма промяна в статута на улицата в Меричлери. Тя НЕ е пешеходна зона. НЯМА забрана за движение на автомобили. Няма заповед, няма решение, няма нищо.

Тогава възниква логичният въпрос:
Кой забрани?

За да сме сигурни, отидохме отново на място. Срещнахме се с кмета на Меричлери - Йордан Пенев Милев и там картинката се изясни напълно.

Оказа се, че забраната… не съществува, поне не на хартия.Тя е устна, неформална, неправомерна и най-важното... незаконна.

С други думи, търговците в Меричлери са били спирани не от закон, не от наредба, не от решение на Общински съвет, а от… лично тълкуване. От “така съм решил“. От административен произвол, поднесен с назидателен тон и обвинения в “манталитет” и “мързел“.

Истината е проста и вече безспорна:
Търговците ИМАТ право да влизат с автомобили, за да зареждат магазините си.
Никой няма законово основание да ги спира.
Всичко друго е натиск.

И тук идва най-неудобният въпрос.

Ако улицата не е пешеходна, защо се държи като такава?
Ако няма забрана, защо на хората се казва друго?
Ако всичко е “за хората“, защо истината излиза едва след наша намеса?

Отговорът не е сложен, той е стар колкото самата система.

Когато няма заповед, когато няма решение, когато няма нормативен акт, тогава “проблемът с достъпа“ не е инфраструктурен, а административен. Той не произтича от закон, наредба или обществено обсъждане, а от едно неясно “така съм решил“. От устно разпореждане, което не съществува никъде, освен в главата на този, който го налага.

И точно тогава улицата започва да се държи като пешеходна, без да е такава, бусът се превръща в “нарушител“, без да нарушава нищо, а търговецът в “проблем“, просто защото желае да работи.
По-лесно е да спреш хората “в движение“, отколкото да обясниш на какво правно основание го правиш, по-лесно е да демонстрираш власт, отколкото да я упражняваш по правилата, но Меричлери се оказа по-упорито, отколкото някой е очаквал.

Хората питат, хората проверяват, хората вече знаят правата си, а когато гражданите знаят истината, устните забрани спират да работят.

Ние от “Красиво Хасково“ ще продължим да следим случая, защото е показателен.

Днес е Меричлери, утре може да е вашата улица, вашият магазин, вашият поминък и тогава въпросът няма да е “пешеходна ли е улицата“, а пешеходна ли е държавата и накъде върви.